Падането на Гранада

Оцеляването на Ислямското кралство Гранада в Андалусия в продължение на два века е чудо на исляма.
Този ислямски остров, носещ се над бурното море на кръстоносните походи, изпълнен с историческа омраза и измама, не би могъл да запази известната си непоколебимост, освен защото природата на непоколебимостта се крие в ислямската вяра и принципи. Без ислямската вяра този остров не би могъл да се удържи в Андалусия, след като всички ислямски градове и крепости бяха паднали преди два века.
Именно законът за отговор на предизвикателството е запазил Гранада жива и изпълнена с ислямска мисъл и културен напредък през тези два века. Чувството на гранадците, че са изправени пред враг, обграждащ ги от всички страни, чакащ възможност да ги погълне, и че нямат надежда да внесат победа от ислямския свят и че трябва да разчитат на себе си, това чувство е било най-голямата им мотивация за постоянна подготовка, издигане на знамето на джихада и придържане към своя ислям.
Така Гранада успява да остане, до 897 г. по хиджра / 1492 г. сл. Хр., дамата на ислямска Андалусия, фарът на науката и пламъкът на останалата ислямска цивилизация в Европа.
Годините около падането обаче станаха свидетели на развитие в живота на Андалусия. На християнско ниво започнал велик съюз между двете най-големи християнски кралства, враждебни на исляма, а именно кралствата Арагон и Кастилия. Двете се сляли в съюз, който завършил с брака на Изабела, кралица на Кастилия, с Фердинанд, крал на Арагон. Мечтата, която преследвала двете католически кралски двойки в първата им брачна нощ, била да влязат в Гранада, да прекарат медения си месец в Алхамбра и да издигнат кръста над наблюдателната кула на Гранада. На ислямско ниво в Кралство Гранада избухнал голям спор, особено между членовете на управляващото семейство. Ограниченото кралство Гранада било разделено на две части, всяка от които заплашвала другата и ѝ препречвала пътя. Едната част се намирала в голямата столица Гранада, управлявана от Абу Абдула Мохамед Али Абу ал-Хасан ал-Насри (последният крал на Гранада), а другата част била във Вади Аш и околностите му, управлявана от чичо му Абу Абдула Мохамед, известен като ал-Загал.
Двамата католически крале започват атаката си срещу Уади Аш през 894 г. по хиджра / 1489 г. сл. Хр. и успяват да превземат Уади Аш, Алмерия, Баста и други, така че те се озовават в покрайнините на град Гранада.
Те изпратили послание до султан Абу Абдула Ал-Насри с молба да предаде процъфтяващия град Алхамбра и да остане жив в Гранада под негова закрила. Както е обичайно с кралете, които са обзети от историята, докато тя се върти, този крал бил слаб и не взел предвид този ден. Той знаел, че това искане означава капитулация за последното от ислямските кралства в Андалусия, затова отказал молбата. Войната избухнала между мюсюлманите и християните и продължила две години. Тя била водена и разпалила пламенността в душите на бойците от ислямски рицар измежду онези, които изглеждат като блясъка на слънцето преди залез: Муса ибн Аби Ал-Гасан.
Благодарение на този рицар и други като него, Гранада се противопоставя на католическите крале в продължение на две години и издържа обсадата им в продължение на седем месеца. Въпреки това, няма съмнение относно края на конфликта. Абу Абдула, чието кралство не е запазено от мъже, и семейното разделение и вътрешните борби в кралството, за разлика от пълното единство на християнския фронт, в допълнение към реколтата от дълга история на загуби, предислямски национализъм и конфликти, далеч от исляма, които Гранада е живяла и е наследила от това, което е наследила от падналите испански ислямски кралства.
Всички тези фактори допринесоха за угасването на последната ислямска свещ в Андалусия, докато испанските крале Фердинанд и Изабела не успяха да завземат Гранада след капитулацията ѝ от султан Абу Абдула ал-Насри през 897 г. по хиджра, съответстващо на 2 януари 1492 г. сл. Хр. Стотици хиляди мюсюлмани останаха в Андалусия, като се има предвид, че споразумението за капитулация предвиждаше гражданска свобода за мюсюлманите, запазване на собствеността им и възможността да живеят като граждани. Испанците обаче скоро започнаха да преследват мюсюлманите и да ги принуждават да приемат християнството в това, което е известно като Инквизицията. Мюсюлманите се разбунтуваха и се опитаха да се съпротивляват на испанците, но накрая бяха принудени да напуснат Андалусия. Сто и двадесет години след падането на Гранада, в Испания и Португалия вече нямаше мюсюлмани, след издаването на кралски указ в Испания от името на Филип III през 1018 г. по хиджра / 1609 г. сл. Хр., в който той предупреждаваше мюсюлманите в Испания да напуснат кралските земи в рамките на 72 часа. Това беше невъзможно по това време и целта на решението беше да се унищожат последните останали мюсюлмани.
Тази кървава трагедия продължи десет месеца, през които бяха убити около 400 000 мюсюлмани. Останалите избягаха в Мароко и Алжир, а някои от тях приеха християнството от страх.
Когато Абу Абдула, последният крал на Гранада, се качва на кораба си, напускайки ислямската Гранада, сбогувайки се с Андалусия след осем века живот под сянката на исляма, в тази драматична ситуация, Абу Абдула плаче за изгубеното си кралство и получава от майка си думите, които историята е запазила: „Плачете като жени за кралство, което не сте защитили, както правят мъжете.“
Истината е, че с тези негови думи майка му го шамаросваше и шамаросваше много владетели в исляма, които плачеха като жени за цар, когото не защитаваха, както биха направили мъжете!

Защо бяхме страхотни
Книгата (Незабравими страни) от Тамер Бадр