Тези, които не помнят миналото, са обречени да го повторят.
Ако искаш да разбереш настоящето, изучи миналото.

Битката при Залака: Поуки от славното минало

Битката при Залака, или битката в равнината Залака, се е състояла на 12 Раджаб 479 г. по хиджра / 23 октомври 1086 г. сл. Хр. между армиите на държавата Алморавиди, обединени с армията на Ал-Мутамид ибн Абад, които са спечелили смазваща победа над силите на кастилския крал Алфонсо VI.
Битката се е разиграла на равнина в южната част на Андалусия, наречена Залака. Твърди се, че равнината е получила името си заради честите подхлъзвания на бойците на бойното поле, причинени от огромното количество кръв, разлята през този ден, която е покрила бойното поле. Западните историци я наричат със същото арабско име.
Битката оказа голямо влияние върху историята на ислямска Андалусия, тъй като спря постоянното настъпление на кръстоносците в земите на ислямските крале Тайфа и забави падането на ислямската държава в Андалусия с повече от два века и половина.
преди битката
Държавата Омеяди в Андалусия се разпада и става известна като период на кралете Тайфа, през който преминават множество конфликти и войни между многобройните ѝ крале. Това отслабва позициите на мюсюлманите в Андалусия, което води до военна слабост и дава възможност на християните, дебнещи на север, да се разширяват за тяхна сметка.
За разлика от фрагментацията и разделянето на Андалусия по време на ерата на Тайфа, християните установяват съюз между кралствата Леон и Кастилия под ръководството на Фердинанд I, който започва Реконкистата, което означава връщане на Андалусия към християнството вместо към исляма.
Тази война е продължена след него от сина му Алфонсо VI и достига своя връх с превземането на Толедо от Алфонсо през 478 г. по хиджра / 1085 г. сл. Хр., най-важният град в Андалусия и най-голямата мюсюлманска база там. Падането му е предвестник на най-лошите последици за останалата част от Андалусия, както Алфонсо изрично заявява: „Той няма да се успокои, докато не си върне останалата част от Андалусия, не подчини Кордоба на властта си и не премести столицата на кралството си в Толедо.“
Най-лошото от това ужасяващо бедствие беше, че мюсюлманските крале от Тайфа не се втурнаха на помощ или помощ на Толедо. Напротив, те заеха срамна позиция и някои от тях дори предложиха помощ на Алфонсо, докато други вярваха, че за да продължи да управлява кралството си в мир, той трябва да укрепи приятелските връзки с Алфонсо, да се съюзи с него и да му плаща годишен данък. Някои от силите на принцовете от Тайфа дори участваха в завладяването на Толедо и един от тези принцове предложи дъщеря си за съпруга или наложница на Алфонсо!!
Алфонс VI вижда слабостта и малодушието на тайфските принцове, които произтичат главно от лукса им, празнотата на душите и омразата към войната и джихада, дори това да е единственият начин да се постигне достойнство и да се запазят остатъците от религията и рицарството. Затова Алфонс VI вижда необходимостта от отслабване на тайфските крале, преди да бъдат елиминирани напълно. Планът му е първо да ликвидира богатството им, като наложи данък на всички тях, след това да унищожи земите, посевите и реколтата им чрез последователни нападения и накрая да завземе крепостите и земите им, когато се появи възможност.
Планът на Алфонс бил напълно успешен и слабостта на кралете на Тайфа станала ясна и осезаема за него. Той ги гледал отвисоко и ги презирал, казвайки за тях: „Как мога да оставя народ от луди, всеки от които е наричан с името на своите халифи и крале и всеки от които не вади меч, за да се защити, нито пък премахва несправедливостта или потисничеството от поданиците си?“ Той се отнасял към тях като към последователи.
След завладяването на Толедо от Алфонсо, той става съсед на Севилското кралство и неговия владетел Ал-Мутамид ибн Абад. Тогава Ал-Мутамид осъзнава огромността на грешката си, като се помирява с Алфонсо, съюзява се с него и го настройва срещу другите принцове от Тайфа. Той видимо осъзнава ужасната съдба, която ще го сполети, ако божественото провидение не му осигури неочаквана помощ или подкрепа. Затова е естествено Ибн Абад да насочи вниманието си към младата, могъща държава на Алморавидите, водена от доблестния си принц Юсуф ибн Ташфин, за да потърси неговата помощ и подкрепа срещу християните, събрали се от Северна Испания, в допълнение към доброволците на кръстоносците, дошли от Франция, Германия и Италия.
Конфликтът между Алфонс VI и Ал-Мутамид
Конфликтът между двамата крале започва през 475 г. по хиджра / 1082 г. сл. Хр., когато Алфонсо изпраща обичайното си пратеничество до Ал-Мутамид с молба за годишен данък. Пратеничеството е оглавявано от евреин на име Ибн Шалиб, който отказва да приеме данъка, тъй като е с лошо качество. Той заплашва, че ако не му бъдат дадени пари с добро качество, градовете Севиля ще бъдат окупирани.
Когато Ал-Мутамид научил какво е направил евреинът, той заповядал той да бъде разпнат на кръст, а кастилските му другари - затворени. Когато се консултирал с юристите, те одобрили това решение, опасявайки се, че Ал-Мутамид ще се откаже от решението си да се изправи срещу християните. Що се отнася до Алфонсо, той бил бесен и изпратил войските и войниците си да си отмъстят, да плячкосват и да плячкосват. Той и армията му нахлули в границите на Севиля и я обсадили в продължение на три дни, след което я напуснали. Ал-Мутамид останал ангажиран с отбраната през цялата тази бушуваща буря от кръстоносна ярост.
Търсейки помощ от Алморавидите
Ал-Мутамид мобилизира хората си, укрепи армията си, поправи крепостите си и предприе всички средства за защита на земята си, след като осъзна, че Алфонсо възнамерява да работи за унищожаването на всички тях и че мюсюлманите в Севиля, с ограничените си възможности и ресурси, няма да могат да се защитят. Затова Ал-Мутамид реши да потърси помощта на Алморавидите в Мароко, за да се бори с тези християни. Държавата на Алморавидите беше държава на джихад и война, но това мнение се сблъска с противопоставяне от страна на някои принцове, които виждаха преговорите, помирението, примирието и мира като средство за сигурност и стабилност. Те виждаха Алморавидите като нов враг, който може да узурпира кралството им. Ал-Рашид каза на баща си Ал-Мутамид: „О, баща ми, довеждаш ли в нашата Андалусия някой, който ще узурпира кралството ни и ще ни разпръсне?“ Ал-Мутамид отговорил: „О, сине мой, кълна се в Бога, той никога няма да чуе, че върнах Андалусия в обиталището на неверието, нито я оставих на християните, така че проклятието на исляма да падне върху мен, както е паднало върху другите. Кълна се в Бога, да паса камили е по-добре за мен, отколкото да паса свине.“
Кралете на Тайфа, начело с Ал-Мутамид ибн Абад, се обърнали към Алморавидите и техния емир Юсуф ибн Ташфин с молба за помощ. Ал-Мутамид дори прекосил Мароко и се срещнал с Ибн Ташфин, който му обещал добри неща и се съгласил с молбата му. Той постановил, че за да отговори на призива и да премине към Андалусия, Ал-Мутамид трябва да му предаде пристанището Алхесирас, което да бъде база за Алморавидите по пътя им до там и обратно. Ал-Мутамид се съгласил с това.
Преминаване към Андалусия
Юсуф ибн Ташфин събрал войските и екипировката си, след което изпратил кавалерийска сила, водена от Давуд ибн Айша, която прекосила морето и окупирала пристанището Алхесирас. През Раби ал-Ахир 479 г. по хиджра / август 1086 г. сл. Хр., армиите на Алморавидите започнали да преминават от Сеута към Андалусия. Веднага щом корабите достигнали средата на Гибралтарския проток, морето се разбунтувало и вълните се надигнали. Ибн Ташфин се изправил, вдигнал ръце към небето и казал: „О, Аллах, ако знаеш, че преминаването ми е добро и полезно за мюсюлманите, тогава ми улесни преминаването през това море. Ако не, тогава ми го затрудни, за да не мога да го прекося.“ Морето се успокоило и корабите плавали с добър вятър, докато не хвърлили котва на брега. Юсуф слязъл от тях и се поклонил пред Аллах.
Юсуф ибн Ташфин и войниците му били посрещнати топло и той заповядал на командира си Давуд ибн Айша да настъпи пред него към Бадахос. Той също така заповядал всички андалусийски сили да бъдат поставени под командването на Ал-Мутамид и андалусийските войници да имат свои собствени квартири, а Алморавидите - свои собствени квартири. Юсуф бил много предпазлив в движенията си, тъй като никога преди не се бил с християнска армия и не бил уверен в своите андалусийски съюзници. Затова решил битката да се проведе в района на Бадахос и да не навлиза твърде дълбоко в андалусийската територия.
Ал-Залака и явната победа
Когато Алфонсо чул новината за настъплението на мюсюлманите, за да го посрещнат, той вдигнал обсадата, която налагал около град Сарагоса, и повикал своя командир Ал-Бурханс от Валенсия, като изпратил зов за помощ до всички християни в Северна Испания и отвъд Пиренеите. Рицари-кръстоносци се стичали към него от Италия и Франция и той възнамерявал да се срещне с мюсюлманите в собствената им земя, за да не бъде страната му унищожена. Неговите сили превъзхождали мюсюлманите по брой и екипировка и тези кръстоносни армии се заселили на три мили от мюсюлманския лагер, отделени от тях само от малка река, наречена „Гереро“. Монасите и свещениците се присъединили към силите на кръстоносците, носейки своите Библии и кръстове, като по този начин окуражавали християнските войници.
Мюсюлманските сили се оценяват на около четиридесет и осем хиляди бойци, разделени на две големи андалуски части. Авангардът е воден от Ал-Мутамид, докато силите на Алморавидите заемат тила и са разделени на две части. Първата включва берберска кавалерия, водена от Давуд ибн Айша, а втората част е резерв, воден от Юсуф ибн Ташфин.
Двете армии останали една срещу друга в продължение на три дни. Опитът на Алфонс да заблуди мюсюлманите, като определи дата за битката, се провалил. Битката завършила с избухването ѝ по зори в петък, 12 Раджаб 479 г. по хиджра / 23 октомври 1086 г. сл. Хр., с мълниеносна атака, предприета от рицарите на кръстоносците срещу мюсюлманския авангард, съставен от андалусийски сили. Равновесието на мюсюлманите било нарушено и техните рицари се оттеглили към Бадахос. Само Ал-Мутамид ибн Абад устоял с малка група рицари, които се борили ожесточено. Ал-Мутамид бил тежко ранен и много от андалусийските войници били убити, като те били почти победени. В същото време Алфонс атакувал авангардния отряд на Алморавидите и ги отблъснал от позициите им.
Изправен пред това изпитание, на което бяха изложени мюсюлманските сили, Юсуф изпратил берберските сили, водени от най-опитния си командир, сър ибн Аби Бакр ал-Ламтони. Ходът на битката се променил, мюсюлманите възвърнали самообладанието си и нанесли тежки жертви на християните. Междувременно Ибн Ташфин прибягнал до новаторски план. Той успял да раздели християнските редици, да достигне лагера им, да елиминира гарнизона му и да го подпали. Когато Алфонсо видял тази трагедия, той бързо се оттеглил и двете страни се сблъскали в ожесточена битка. Гръмотевицата на барабаните на Алморавидите била оглушителна и много хора били убити и от двете страни, особено сред кастилците. Тогава Ибн Ташфин нанесъл последния си удар на християните. Той заповядал на Черната си гвардия, четири хиляди бойци с голяма смелост и желание за джихад, да слязат на бойното поле. Те убили много кастилци и един от тях успял да намушка Алфонсо в бедрото, удар, който едва не му коствал живота.
Алфонс осъзнал, че той и силите му са изправени пред смърт, ако продължат битката, затова поел инициативата да избяга с няколко от рицарите си под прикритието на тъмнината. Те не надвишавали четиристотин, повечето от които били ранени и починали по пътя. Само сто рицари оцелели.
След победата
Мюсюлманската победа при Залака била велика победа, новината за която се разпространила из цяла Андалусия и Мароко, а мюсюлманите били силно окуражени от нея. Мюсюлманите обаче не се опитали да се възползват от победата си, като преследват останалите християнски останки и навлизат в земите на Кастилия. Те дори не се опитали да потеглят към Толедо, за да си го върнат, което било основната причина да потърсят помощ от Алморавидите. Твърди се, че Ибн Ташфин се извинил за преследването на кастилците, след като получил новината за смъртта на най-големия си син.
Тази решителна битка довежда до прекратяване на данъка на кралете на Тайфа на Алфонсо VI. Тази победа спасява Западна Андалусия от опустошителни нападения, кара кастилците да загубят голям брой от силите си, съживява надеждите на андалусийците и разбива страха им от християните. Тя вдига обсадата на Сарагоса, която е на път да падне в ръцете на Алфонсо. Тази битка предотвратява падането на цяла Андалусия в ръцете на християните и удължава живота на исляма в Андалусия с около два века и половина.
След победата андалусийците възобновили тактиката си отпреди битката: воювали помежду си, борили се за власт и търсели помощта на християнските крале във войните си помежду си. След това Ибн Ташфин нахлул в Андалусия, за да сложи край на раздорите и да я обедини под свое управление.

От книгата „Незабравими дни“ от майор Тамер Бадр